One of thous moments

Понякога съм в едно необяснимо състояние.
Или по-скоро е обяснимо, но по дългият начин.
Изпадам в депресия, но не от тази в която ревеш истерично.
По-скоро мисля за живота като философ, който започва с хубавите и носталгични мисли…, и постепено преминава към тъжни мисли, които го натъжават до такава степен, че леки сълзи започват да напират от очите му.
Тези сълзи, които така и не се стичат по бузите, но са достатъчно напоени с емоция, че създателят им да усети тяхната тежест в този момент.
Написах, че това е необяснимо състояние, защото в този момент, в който изпитвам носталгия и в който страдам…, аз изпитвам удоволствие от това чувство.
А може би е облекчението от разтоварването, което същност правя.
Може би депресията е предназначена за това… – да се разтоварваме от напрежението, което ни е крепяло през деня, за да не рухнем пред обществото.

Осъзнавам, че съм различен и че най-вероятно няма да намеря човекът за мен.
Може би дори не съм толкова специален за какъвто се имам през по-голямата част от времето.
Може би съм създал Дяволът в мен, за да ми дава сили в трудните моменти.
Това от друга страна означава отново, че аз съм същност Дявола, който съм създал и всички лоши мисли, същност са моите собствени.
Не знам… може би понякога просто искам да се чувствам слаб и уязвим.
Може би доброто в мен иска почивка от маските, които носим всеки ден пред хората.
А и пред кого мога да бъда себе си, ако не пред смият мен.
Обичам да се гледам в огледалото или някъде другаде, където виждам отражението си.
Очите ми се много красиви и крият толкова болка….
Крият също така мечтите ми, крият гнева ми, крият любовта ми….
Знаете ли… наскоро разбрах, че едно момче, което познавам е умряло.
Мисля, че може би и преди съм бил разбрал, но съм забравил ( изминали са 2 години).
Мисълта ми е, че тайничко се надявам…, това което пиша тук да е нещо като малка скрита следа за някой, който тръси да бъде разбран.
И може би, когато намери моят блог… ще се почувства по-малко сам/а.
Може би ще има някой ден, някой, който да разбере какво същност съм имал предвид във всяко едно писане в този блог.
А може би това ще е просто една забравена следа от мен, която никой никога няма да намери…, но въпреки това через нея, аз ще живея малко по-дълго от реалният си живот.

Това което ме подтикна към този пост/статия е една поредна серия на Smallville, в която момичто което Кларк си е харесал и което го харесваше… – умря.
Честно казано това момиче ми напомни за последната ми приятелка.
Първият път, когато гледах тази серия, бях много млад и нямаше, с кого да я сравня, но мацката много ми харесваше и ако бях на мястото на Кларк… сигурно и аз щях да се влюбя в нея.
И тъй като онзи ден четох какво е ЕМПАТИЯ, мога да кажа, че изживявах всичко, през което преминаваше Кларк.
Може би, затова обичам да гледам сериали…, за да изживявам един друг живот…, различен от реалността.
Any way….
Това момиче ми напомняше на бившата ми приятелка, защото имаше психични проблеми (както момичето с което бях), но това беше в един по-ранен епизод.
В следващите два епизода, които гледах тази вечер… момичето беше излекувано от психичните си проблеми и искаше да е с Кларк.
Но тъй като е различна, хората я съдеха без да я познават.
Накрая Кларк разбра, че тя е невинна за това в което я обвиняваха, но тя вече беше мъртва.
Но и аз като Кларк държах на момичето си. И аз като него я обичах.
Нещото за което той най-силно се беше захванал (също като мен) е, че момичето познаваше неговото истинско аз и го разбираше по-добре от всеки друг. Караше го да се чувства нормален и с нея се чувства най-добре.
Но уви… както при мен… така и при него нещата се развалиха и той остана сам.
За него Лана е Цветослава за мен.
Момичето на Кларк за което писах сега се казваше Алиша, а момичто в моят живто няма да упоменавам, защото преди време бях направил нещо като обещание и се опитвам до колкото мога да не споменавам името й тук.
Разбира се ако човек е изчел всичките ми постове до момента без проблем ще се досети, за кого пиша.
Any way…
За разлика от мен… Кларк след време ще бъде с Лоуис Лейн, а аз ще си остана сам.
И това е така, защото хората не разбират различното.
Хората са почти еднакви и шансът отново да намеря момиче с което да си допадаме е почти нулев.
Но като цяло аз вече съм се примирил с мисълта, че ще остана сам.
След няколко месеца ще направя 30г. и това ще е отблъскващо за повечето момичето.
Обикновено ако кажеш двадесет и…, менталната бариера на жените те допуска. А като кажеш тридесет и… и вече звучи все едно си на 80г.
Малко е смешно знам…, но личо аз мисля така и съм сигурен, че много други мислят по същия начин.

Мисля, че с дотук споделеното се изчерпаха мислите ми по тази тема, а с това и депресивното настроение. Освен това става късно и ми се иска тази вечер да си легна преди 01:00ч.

Надявам се просто някой ден да имам момиче до себе си, което да ме обича и аз да обичам нея.

Някой ден…